Когато наричат злото добро: предупреждението на пророк Исая към нашето време

„Тежко на ония, които наричат злото добро, и доброто зло, тъмнината зачитат за светлина, и светлината за тъмнина, горчивото зачитат за сладко, и сладкото за горчиво!“ (Исая 5:20)

Има моменти в историята, когато думите на древните пророци звучат така, сякаш са изречени днес. Събитията от днешното време всеки ден ни изправят пред един тревожен въпрос: какво се случва с обществото, когато хората започнат да оправдават злото, да се присмиват на страданието и да представят жестокостта като справедливост?

Когато състраданието става повод за подигравка, а насилието намира оправдание, когато жертвата бива обвинявана, а виновният е защитаван, когато чуждата болка предизвиква не съчувствие, а злорадство, вече не става дума просто за различни мнения. Става дума за дълбоко морално изкривяване, за което Свещеното писание предупреждава от хилядолетия.

Подмяната на доброто и злото не остава без последствия

Пророк Исая не просто описва хора, изгубили способността да различават доброто от злото. Той отправя предупреждение. Думата „тежко“ в неговото пророчество не е случайна. Тя предвещава Божия съд над онези, които съзнателно изопачават истината и превръщат неправдата в норма.

Само няколко стиха по-нататък пророкът разкрива какви последствия очакват онези, които отхвърлят Божия закон:

„Затова, както огънят пояжда сламата, и както сухата трева изчезва в пламъка, така коренът им ще бъде като гнилост, и цветът им ще се разнесе като прах; защото отхвърлиха закона на Господа Саваота и презряха словото на Светия Израилев.“ (Исая 5:24)

Тези думи са продължение на предупреждението и разкриват колко сериозни са последствията от съзнателното отхвърляне на правдата. Онези, които оправдават злото, потъпкват истината и превръщат несправедливостта в норма, не могат безкрайно да избягват отговорността за делата си. Божието търпение не означава Божие одобрение, нито временното благополучие на нечестивия е доказателство, че постъпките му са останали незабелязани.

Най-страшното не е самото зло, а неговото оправдаване

Злото е съществувало във всяка епоха, но особено опасно става, когато обществото престане да го разпознава. Човек, който е извършил зло, може да осъзнае вината си и да се разкае. Когато обаче започне да нарича злото добро, той постепенно затваря пътя към собственото си покаяние, защото престава да вижда в постъпките си нещо осъдително.

Как ще поиска прошка за нещо, което смята за правилно? Как ще потърси истината онзи, който вече е приел лъжата за истина? И как ще прояви милост човек, чието сърце се радва на чуждото страдание? Именно затова предупреждението на Исая е толкова сурово. Не защото Бог желае гибелта на човека, а защото съзнателното отхвърляне на истината води до духовно и нравствено разрушение.

Когато неправдата се превръща в добродетел

Събитията от днешните дни ни напомнят колко лесно могат да бъдат преобърнати основни човешки понятия. Омразата се представя като принципност, жестокостта като справедливост, безразличието като сила, а състраданието като слабост. Особено тревожно е, когато подобна подмяна не само се приема без възражения, но и среща одобрение.

Истината обаче не се променя според обществените настроения. Злото не става добро само защото мнозинството го одобрява. Несправедливостта не се превръща в справедливост, защото е извършена срещу човек, когото не харесваме. Чуждото страдание не може да бъде повод за радост за онзи, който твърди, че познава Бога. Нравствените принципи не могат да се прилагат избирателно според личните ни симпатии и антипатии, защото тогава престават да бъдат принципи.

В книгата Притчи четем: „Който оправдава нечестивия и който осъжда праведния, и двамата са мерзост пред Господа.“ (Притчи 17:15)

Тези думи показват, че морална отговорност носи не само извършителят на злото, но и онзи, който съзнателно го оправдава. Човек може да не е упражнил насилие със собствените си ръце, но да го оправдава с думите си. Може да не е причинил чуждото страдание, но да изпитва удоволствие от него. Може да не е създал лъжата, но охотно да я разпространява, защото обслужва убежденията му.

Именно тук се проявява една от най-опасните форми на нравствено падение. Когато човек започне да съди за доброто и злото не според самите дела, а според това кой ги извършва и срещу кого са насочени, той вече е подменил справедливостта с пристрастие. Подобно отношение не остава скрито пред Бога, независимо колко убедителни оправдания някои намират за него.

Безнаказаността не означава, че злото ще остане ненаказано

Една от най-опасните човешки заблуди е убеждението, че щом злото не е наказано веднага, то ще остане безнаказано. Именно тази увереност често поражда чувство за недосегаемост у хора, които са свикнали да оправдават неправдата и да пренебрегват страданието на другите. Те започват да приемат липсата на последствия като доказателство, че постъпките им са правилни, а общественото одобрение като достатъчно основание да заглушат собствената си съвест.

Но временната безнаказаност не означава, че човек е освободен от отговорност. Това предупреждение се отнася особено за онези, които днес се чувстват недосегаеми, присмиват се на чуждата болка и превръщат жестокостта в повод за гордост. Историята многократно е показвала колко нетрайни могат да бъдат властта, влиянието и привидната сигурност на хора, убедени, че никога няма да отговарят за действията си.

Несправедливостта не бива да се посреща с нова несправедливост, нито жестокостта да се оправдава с желание за възмездие. Истинската справедливост изисква отговорност за извършеното, защита на пострадалите и еднакви правила за всички. Защото общество, което допуска избирателно прилагане на моралните принципи, постепенно губи представата си за истинска справедливост.

Истината може да бъде потискана, но не и унищожена

Историята познава много примери за общества, в които лъжата е била превръщана в истина, а жестокостта е получавала обществено одобрение. Но най-голямата опасност за едно общество настъпва тогава, когато хората престанат да изпитват възмущение от несправедливостта. Когато съвестта замълчи, а злорадството заеме мястото на състраданието, нравственият упадък вече не е заплаха, а действителност.

В Библията откриваме едно предупреждение, което придава особена тежест на този въпрос: „Отмъщението е Мое, и въздаянието.“ (Второзаконие 32:35)

Тези думи напомнят, че според библейското разбиране окончателната присъда над неправдата не принадлежи на хората. Човек може да избегне земното наказание, да намери оправдание за постъпките си или да заглуши гласа на собствената си съвест, но това не означава, че е освободен от отговорност.

И може би най-страшната заблуда на онези, които днес наричат злото добро, е убеждението, че щом могат да променят значението на думите, могат да променят и същността на делата си. Но неправдата не изчезва, когато бъде оправдана, нито вината се заличава, когато бъде отречена.

Защото човек може да заблуди другите, може да заблуди дори себе си, но според предупреждението на пророците не може да заблуди Онзи, пред Когото един ден ще отговаря за делата си.

Още Статии