Откакто Слънцето на 9 май започна да изстрелва серия от силни слънчеви изригвания от клас Х и NOAA обещава най-силната магнитна буря от 165 години насам, много хора в интернет се сетиха за интересна статия написана и публикувана в unherd.com от Брет Уайнщайн на 19.07.2021г. Някой казват че е пътешественик във времето, други че е футуролог, докато в Укипедия пише, че е американски подкастър, автор и бивш професор по еволюционна биология.
Много хора са писали и публикували статии и са направили телевизионни документални филми за слънчевото изригване, но датите указани в статията са същите на който се случи голямото слънчево изригване през 2024г., като се очаква силните геомагнитни бури да продължат през следващите дни, а именно и на 12 май, както е написано в статията. А ето и самата статия:
Светът започна да свършва на 12 май 2024 г., въпреки че щяха да минат още 309 години, преди видът ни окончателно да изчезне. Апокалипсисът не беше резултат от едно нещо, освен ако това не беше, че ние многократно пренебрегвахме сигналите, че индустриалната цивилизация става все по-крехка, дори докато става все по-мощна. Но краят ни със сигурност имаше спусък. Изригване на заредена плазма от слънцето предизвика внезапното, едновременно срутване на множество електропреносни мрежи по света, което постави началото на каскада от опустошителни повреди, от които човечеството никога нямаше да се възстанови.
В едно отношение това беше абсолютно предсказуемо. През всяко десетилетие след изобретяването на електропреносната мрежа е имало вероятност от едно към осем да възникне такъв срив на електрозахранването. През 2013 г. доклад предупреждава, че екстремна геомагнитна буря е почти неизбежна и ще предизвика огромно ел. напрежение в електропроводите на Земята. Тази уязвимост можеше с малко усилия да бъде напълно преодоляна за незначителна сума пари – по-малко от една десета от това, което светът инвестира годишно в текстови съобщения преди големия срив през 2024 г.
И не така, че печалбите на някоя могъща индустрия зависеха от запазването на уязвимостта; индустрията на изкопаемите горива имаше своите причини да се противопоставя на устойчивата енергия, но уязвимостта на електропреносната мрежа не носеше полза за никого. Всъщност всеки човек на Земята би могъл да се възползва от отстраняването на недостатъка. И все пак той остана, никога не е бил приоритет, може би защото никой не можеше да предвиди кога ще избухне бедствието.
Изблик от плазма се е отделил от повърхността на Слънцето на 9 май 2024 г. Той е бил засечен от наблюдаватели на космическото време на Земята, които следят тези опасни коронарни изхвърляния на маса (CME). Те направили обичайните изчисления и издали стандартните предупреждения. Ако електропреносната мрежа е била незабавно изключена, кризата може би е щяла да бъде по-слаба.
Но както винаги се случваше със геомагнитните бури, те не можеха да кажат колко сериозни са – или дори дали – това изригване ще наруши електрозахранването, така че предупрежденията на учените бяха до голяма степен пренебрегнати от мениджърите на електропреносната мрежа, които не обичат да изключват обширни райони заради малката вероятност от сериозен проблем. Стискането на палци работеше доста добре в миналото. Този път не стана.
Плазменият облак удари Земята с пълна сила, предизвиквайки мощни токови флуктуации, които изпепелиха множество трансформатори на електроенергията отвътре. Затъмненията, започнали през май 2024 г., не обхванаха целия свят отначало. Източната една трета от Северна Америка беше сред най-силно засегнатите райони, като 30 масивни трансформатора бяха напълно унищожени. При нормални условия доставката на един резервен трансформатор отнемаше три години. Изведнъж светът се изправи пред спешна нужда от над 100 такива.
Малко от хората, сблъскали се с първоначалните прекъсвания на тока, имаха представа какво се е случило, колко голяма площ е засегната или че същественият ремонт на електропреносната мрежа ще отнеме години. Спирането на тока ги откъсна не само от електрозахранването, но и от информацията. Повечето смятаха, че токът ще се върне до часове или дни.
Когато падна нощта, слънчевата буря озари небето с великолепно шоу от северни сияния, видими чак на юг до Коста Рика. Още по-драматична беше гледката в местата, които внезапно потънаха в мрак – ослепителна последна завеса за индустриалната цивилизация. Това сияещо небе обаче създаде празнична атмосфера.
До втората и третата нощ, настроението стана все по-паническо. Хората започнаха да бягат от прекъсванията на тока с коли. Повечето, без да знаят колко голяма е засегнатата територия, всъщност влошиха положението си. Без ток нямаше и гориво, така че тези първи бежанци бяха принудени да изоставят превозните си средства хаотично. Пътищата се задръстиха. Военните се опитаха да поддържат реда, но опитите им да успокоят населението с фалшиви обещания и недостатъчна помощ ги поставиха в позиция на съмнение и враждебност, понякога дори ставаха мишени. Дезертьорствата станаха обичайни, тъй като войниците тръгнаха да защитават семействата си.
Дори в районите с останало електрозахранване, животът не беше нормален. Тези в близост до границата на прекъсванията бързо се сблъскаха с въоръжени набези от тъмните зони. Жителите бягаха към осветената вътрешност. Вълна след вълна пристигаха бежанци – привлечени от всичко работещо, което бързо се претоварваше и създаваше нови бежанци. Като виждаха хаоса да се разразява около тях, хората се съсредоточаваха изцяло върху непосредствените нужди. Навсякъде имаше паника и трупане на запаси. Звукът на изстрели стана повсеместен, докато въоръжени групировки превземаха изолирани предварително натрупали запаси и подготвени за бедствия хора. Разграничението между нападателно и отбранително убийство се заличи. Консервираната и сублимираната храна се превърнаха в неоценима ценност. Валутата стана безполезна, тъй като хората осъзнаха, че обществото е невъзстановимо.
Хората моделират опасността въз основа на собствения си опит и опита на своите предци. До 2024 г. слънчевите бури не бяха новост, но опасността, която представляваха за човечеството, се беше увеличила значително от последната наистина голяма буря през 1859 г. – годината, в която Дарвин публикува „Произход на видовете“. Тази буря е наблюдавана от британски астроном на име Ричард Кристофер Карингтън, който забелязва необичайна слънчева активност и я свързва с впечатляващото полярно сияние, което се появява. Събитието, известно като „Карингтъновият инцидент“, поврежда телеграфните системи и нанася удари на няколко оператора. Някои откриват, че могат да изпращат съобщения дори при липса на електрозахранване, защото бурята е предизвикала високо напрежение в кабелите. Интересно, но не е кошмар за планета, която не е силно зависима от индустрията. И тъй като цивилизацията ни стана изцяло електрическа, слънчевите изригвания никога не са нанасяли достатъчно щети, за да съсредоточат колективното ни внимание – нямаше истинско предшествие на събитието, което доведе до падението ни.
След първоначалните седмици на срива, на военните беше възложена жизненоважна мисия. Дори неактивните ядрени реактори – и басейните им с отработено гориво – се нуждаят от постоянно циркулиране на студена вода през тях, за да се предотврати разтопяване на ядрото и опустошителни пожари в басейните. Регламентите изискват всеки комплекс да разполага с резервни запаси от дизелово гориво за генераторите, достатъчни за една седмица. Много от тях имаха четири пъти повече, но никой не беше планирал спиране на тока, което да продължи година или повече – а това беше най-добрият възможен сценарий. На армията се падна задачата да гарантира, че тези резервни дизелови генератори и помпи никога няма да спрат да работят или да останат без гориво. В продължение на шест месеца те изпълниха тази мисия във всички засегнати реактори, с едно изключение.
Армията бързо установи, че за повечето реактори най-надеждният подход е да се създаде защитен периметър около обекта и да се доставя гориво с хеликоптер. През третата седмица след срива, хеликоптер се закачи за осветителен стълб в мъглата и се разби в реактора Норт-Анна във Вирджиния, разливайки горивото си и предизвиквайки опустошителен пожар, който обхвана генераторите. Огнезащитната смес, пусната отгоре, беше засмукана във въздухозаборниците и комбинацията спря тока, който остана спрян достатъчно дълго, за да се разтопят ядрата на реактора и спрат. Контейнерът за безопасност се проби, което принуди мястото да бъде изоставено.
Докато басейните с гориво кипяха и пресъхваха, топлината от радиоактивното разпадане накара обвивката на горивото да избухне в пламъци. Над площадката се издигна облак от силно радиоактивен дим, който замърси района и прогони жизненоважните държавни функции от Вашингтон, окръг Колумбия – един от малкото крайбрежни градове на Източното крайбрежие, които бяха успешно стабилизирани. Опасността от радиоактивно облъчване се пазеше официално в тайна, но слуховете се разпространиха, потвърдени от онези малко граждани с достъп до захранвани с батерии Гайгерови броячи. Това предизвика масова бежанска криза, тъй като населението на региона избяга от домовете си, бягайки от валежите, тъй като по всеки порив сега валяха радиоактивни изотопи и падаха в земята. В крайна сметка, разрастващият се срив на цивилизацията щеше да доведе до изоставянето на всеки комплекс с ядрен реактор на Земята, гарантиращо, че целият му радиоактивен материал ще изтече в околната среда и ще започне да циркулира.
Междувременно, населението беше почти безпомощно, тъй като уменията, придобити в света преди срива, се оказаха безполезни. Мнозина смятаха, че с модерни оръжия могат да си проправят път през гладните времена – резултатът беше, че популациите на всяко сухоземно животно, за което можеше да се сети човек да изяде, се сринаха едновременно. Стотици хиляди хора избягаха в дивата природа, много от тях без представа как да оцелеят там. Резултатът през това първо лято бяха безпрецедентни пожари – някои запалени по невнимание, други умишлено от хора с надеждата да изгонят животните. В Северна Америка 100 години глупаво управление на горите, съсредоточено върху потушаването на пожарите, оставиха гигантска запалителна кутия. След срива нямаше никакви усилия за гасене на тези пожари. Те горяха силно, докато не изчезнаха, превръщайки огромни територии в пустини, убивайки мнозина и създавайки още повече бежанци без посока.
Пожарите имаха и друго последствие. Те изпълниха атмосферата с дим, забележимо охлаждайки Земята за няколко години, като забавиха и прикриха много по-голям и опустошителен ефект. Огромни количества въглерод преминаха по време на пожарите от живи растения в газове, задържащи топлината. В същото време внезапният срив на световната икономика спря индустриалната дейност – заедно със замърсителите, които тя непрекъснато изпускаше в атмосферата, което имаше охлаждащ ефект. Глобусът започна рязко да се затопля, достигайки критична точка през четвъртата година след срива, когато Арктика се размарази достатъчно. При това се освободи толкова замръзнал метан, че стартира верижна реакция, като всеки новоразмразен тон повиши температурата достатъчно, за да освободи още повече метан. Температурата на Земята скочи със 7 градуса по Целзий за 20 години, хвърляйки в хаос всеки екологичен процес, който е издържал на първоначалния колапс.
Радикалното затопляне на климата нанесе ужасен удар на традиционните земеделски системи, които се превърнаха в единствения източник на храна. Изведнъж всеки фермер се озова в променена среда и културите, в чието производство беше експерт, вече не вирееха. Големите земеделски ферми вече бяха напълно пропаднали през първата година след срива. Всички наистина големи посеви бяха създадени така, че да се максимизира печалбата при стабилни условия, и те изобщо не растяха без торовете и машините, за които бяха проектирани. Повечето добитък беше избит от отчаяни хора без опит в консервирането на месо и по-голямата част от труповете им загниха на мястото, където паднаха
Южното полукълбо се справи по-добре и издъжа по-дълго, защото по-голямата част от индустриалната цивилизация беше на север, а смесването на атмосферата и океаните през екватора е много бавен процес. Но в крайна сметка те се смесиха и опустошителното повишаване на температурата на Земята не пощади никого. Когато последният човек умря на бреговете на Коморските острови, това беше поради липса на храна. Семейството ѝ се беше научило да оцелява със събиране на миди, но в крайна сметка дори те, защитени толкова дълго от изолацията си от хаоса, се предадоха, когато макроскопичната екология на южните океани рухна.
Ако има някаква поука, която може да се извлече от каскадните провали, довели до края на нашия вид и унищожението на планетата ни, то е тази: не беше нужно да се случва. Уязвимостта на трансформаторите беше решим проблем (както и уязвимостта на ядрените ни реактори, земеделието, информационната инфраструктура и населението). Фактът, че слънчевите изригвания могат да предизвикат катастрофално прекъсване на електрозахранването, беше добре разбран, но минимизирането на тази опасност никога не се превърна в глобален приоритет. Необходими бяха само пари и време. След като трансформаторите бяха унищожени, парите загубиха всякакъв смисъл, а времето беше изтекло.
През 2021 г. се прогнозираше слънцето да достигне следващия си максимум на слънчева активност през 2025 г. Човечеството стиска палци за последен път.
