„Снегът през пролетта е знак, че времето се сгъва. Че идва нещо извън реда на природата — но вътре в реда на Небето.“
Пролетта трябваше да дойде с разцъфване, с топлина, с мекота. Но дойде сняг. Бяло върху цветовете. Студ върху пъпките. Мълчание върху радост.
Има моменти, в които природата не се подчинява на календара. В които снегът се появява, когато всичко в нас е приготвено за цъфтеж. Когато цветята вече са разтворили надеждата си — и тогава идва студът. Но това не е наказание. Това е покривало. Нещо се огъва. Нещо се скрива. И не защото е объркано, а защото е нарочно.
В духовната традиция се казва, че времето не е права линия, а плат, който понякога се надипля. Когато Бог иска да промени нещо в света — не го разрушава. Просто променя посоката на времето. Забавя го. Сгъва го. Увива го около себе си. Тогава се случват неща, които изглеждат извън реда, но всъщност са вътре в реда — само че по-висш, небесен, скрит.
Снегът през пролетта е един от тези знаци. Не за да провали плодовете. А за да спаси корена.
За да даде още малко време — на света, на душите, на думите, които още не са били казани както трябва. Това не е зима, върнала се без покана. Това е Пролет, която е решила да си поеме дъх.
Не е гняв. А милост.
Хората се плашат от онова, което не разбират. И когато снегът затрупа цъфналите дървета, казват: „Това е заради греховете ни. Бог ни наказва.“ Но това е глас на страх, не на истина. А може да е знак? Не за сторено зло — а за думи, които са станали като камъни. За устни, които отравят пролетта. За реч, която замръзява въздуха — с цинизъм, хулене, злоба. Бог не наказва като хората. Не посяга от ярост. Не сипе лед, защото е обиден. Когато Небето праща сняг в разцъфтялата пролет, то не разрушава — то прикрива.
Какво прикрива? Може би думи, които не трябва да се изрекат. Може би съдби, които още не са узрели. Може би гняв, който не бива да се възпламени. Студът е покривало. Временно.
Той не е изпращан срещу човека, а заради него. Да го забави, да го накара да млъкне за малко… да не изрече още една подигравка, още една хула, още една лъжа, облечена като мнение.
Това не е гняв. Това е милост. Няма буря, няма потоп, няма чума. Има просто… сняг.
Завеса от тишина, която покрива викането. И може би, в тази тишина, някой ще се замисли.
Ще замълчи. Ще се извини. Ще прегърне. Бог не иска да накаже. Той иска да преобрази.
Но за това трябва… да чуем. И снегът ни казва: „Спрете. Послушайте. Не всичко е в думите.
Светът не се крепи върху шума, а върху Тишината, в която Бог все още говори.“
Когато думите убиват цветята
Не светът е развален. Речта е. Хората са спрели да се благославят и са започнали да се хулят.
Социалните мрежи са пълни с подигравки. Сърцата — с горчиви думи, изказани като уж „истина“.
Но Истината не наранява. Истината лекува. Казано е: „Смърт и живот са във властта на езика“ (Притчи 18:21). И днес — повече от всякога — езикът е станал нож. И Бог, вместо да ни удари с гръм, изпраща сняг. Мек. Студен. Смълчаващ. За да спре злобните езици, без да ги погуби.
Времето се сгъва, когато думите на хората станат по-силни от тишината. И тогава Бог говори чрез сняг. Няма по-голяма милост от тази: да бъдеш спрян, преди да си прекрачил. Да замълчиш, преди да си осквернил. Да замръзнеш, само за да оцелееш. И ако в тези дни някой гледа през прозореца с недоумение… ако си мисли: „Пролет е, как може да вали сняг?“ — нека се сети, че понякога студът е по-благ от слънцето. Защото той идва от любов, която се грижи отвъд видимото.
Когато снегът се стопи, всичко ще стане ясно
Пролетта не е отменена. Само е скрита — за малко. И когато снегът се разтопи, тя ще се върне — не с фанфари, а с яснота. Но не всички ще я понесат. Защото пролетта, която идва след сняг, е друга. Тя не е за празни приказки. Не е за самодоволни сърца. Тя ще свети с Истина. А истината боли, ако си я отричал дълго.
Снегът дойде, за да даде време. Да замълчим. Да се смирим. Да се обърнем навътре.
Ако това време е пропиляно — топенето ще е шок, не утеха. Цветята ще пробият пак, но не за всички ще са красиви. Ще има хора, за които тази светлина ще е твърде силна, твърде пряма. Ще искат още малко зима — още малко заслон от Небето. Но тогава вече няма да има покривало.
Истинската милост е сега — в снежинките, които прикриват, в студа, който пречиства,
в мълчанието на Бог, Който не си е тръгнал — а само е загърнал света, за да не се самоунищожи. И когато снегът се стопи… ще се види кой е стоял в тишина с отворено сърце и кой е пълнил въздуха с отрова, дори под снежната завивка. Един и същ свят ще се разкрие — но за едните ще е начало, а за другите — съд.
Автор – Or HaNistar